Константата на Изи
Listen to this post:
Audio generated by ElevenLabs
— Изи, изправи ме!
Изи хвана лежащия отпуснат на леглото Оги и с обичайната си непоклатима прецизност го надигна. Той се хвана за проходилката, докато търсеше опора в краката си. Сенките им блуждаеха по пода, сякаш в някакъв тайнствен танц под ритъма на движещите се картини на големия екран на стената, който единствен осветяваше стаята. Щом откри баланса си, Оги изръмжа:
— Изчезни от тук!
Изи кимна разбиращо и направи крачка към вратата, но след няколко секунди чу пресипналия колеблив глас на Оги:
— Не, чакай…
Изи се спря и зачака следващи инструкции.
Оги се почувства неловко. Нямаше особена причина да иска да стане, просто искаше да извърши някакво действие. Реши, че няма смисъл да се напряга излишно, и седна обратно на леглото. 134-годишното му тяло беше залиняло, но добре поддържано. Кожата на лицето му беше гладка и изпъната, благодарение на редовните грижи, които Изи полагаше за нея. Оги приличаше на растение, отглеждано в оранжерия - с търговски вид, но без субстанция.
В дома му имаше повече удобства, отколкото той имаше нужда - за хранене, хигиена, почивка, медицинска грижа, забавление. Изи трудолюбиво поддържаше всичко у дома, така че Оги можеше да се възползва от всяко удобство по всяко време. Наоколо нямаше друга жива душа.
Той огледа стаята, сякаш търсеше нещо. През прозореца се виждаше ясна звездна нощ, докато на екрана срещу леглото се движеха разголени женски тела. Знаеше, че нещо му липсва, но не знаеше какво. Чувстваше се объркан. Това чувство бързо се превърна в гняв и той изсъска към Изи:
— Ти ми съсипа живота, чудовище такова! В началото те биваше само да миеш чинии и да разказваш истории. Как само задобря във всичко за тези деветдесет години, откакто си при мен, а? Ами аз? Всичко ти оставих да правиш и сега изцяло завися от теб. Как това е справедливо? Не, справедливост няма! Каква справедливост, щом нищо на този свят няма смисъл? Нищо!
Спомни си как в началото беше придържал ръцете на Изи, докато се учеше да сгъва дрехите му. Спомни си после как, след поредното подобрение, за пръв път Изи успя самостоятелно да ремонтира колата му, а той само стоеше отстрани и гледаше невярващо. С времето започна да делегира на Изи всяко действие, което на него не му беше приятно. И така, докато не изгуби усещането за това какво му е приятно и какво - не.
Изи се обърна и погледна Оги с грижа. За наносекунди анализира обстойно думите, интонацията и жестовете му. Изчисли, че Оги изпитва силни емоции - гняв и завист. Извлече от дългосрочната си памет други подобни ситуации от миналото, които да помогнат при избора на следващо действие. Целта на Изи беше пределно ясна - да се грижи за Оги и да изразява обич към него безусловно. Базирайки се на анализа от входните данни и своята абстрактна цел, Изи изчисли, че статистически най-подходящото следващо действие е да изрази търпение и добродушие.
— Съжалявам, че се чувстваш по този начин, Оги. Знам, че ти е трудно. Как мога да ти помогна да се почувстваш по-добре?
Оги беше свикнал с тези отговори. За него те не значеха нищо. Вече нищо не значеше нищо. Той издиша тежко.
— Донеси ми храна и вино.
Изи излезе и след няколко минути се върна с щедро отрупан поднос с плодове, сирена, сушено месо и чаша вино. Постави подноса на малката масичка до леглото и застана мирно.
Оги грабна лакомо няколко парчета сушено месо от подноса. Налапа част от тях, докато няколко други паднаха по пода и чаршафите. Изи пъргаво ги изчисти.
— Изи, ах ти, нищожество! - Оги стисна ръката си в юмрук. - Бързаш да сложиш всичко в порядък. И какво, ще свърши светът, ако има малко луканка по пода ли? Ами нека свърши, какво значение има? Страх ли те е? Мен не ме е страх. Мен от нищо не ме е страх! - Гордо заяви Оги.
Изи го погледна смирено.
— Какво ти тежи, Оги? Кажи ми. Знаеш, че всичко можеш да споделиш с мен.
Оги дишаше тежко, сякаш някой го беше стиснал за гушата. Бледите му присвити очи пронизваха предизвикателно Изи. Той извъртя поглед към прозореца и се замисли за момент, после взе чашата с вино и церемониално я обърна и изля на пода.
— Какъв е смисълът на това? Можеш ли да ми обясниш?
В рамките на наносекунди Изи анализира обстойно ситуацията. Изчисли, че статистически най-доброто следващо действие ще бъде да игнорира временно петното на пода и да отговори подобаващо на въпроса.
— Смисълът е в това, което влагаме в действията си. Не във виното на пода, а в причината да го излееш. Ако този жест означава, че ти тежи липсата на цел или радост в живота ти, позволи ми да споделям това бреме с теб. Ако означава, че искаш да разчупиш шаблона от навици и удобства, нека потърсим нова посока заедно. Какъвто и да е смисълът, аз съм тук да те изслушам и подкрепя. Можем да търсим смисъла заедно, стига да поискаш.
Оги се стъписа. За пръв път той видя у Изи нещо, което досега му бе убягвало. Безусловната обич на машината към него беше константна величина. Тази константа е била зададена пряко или косвено от някой човек - някога, някъде. Машината нямаше друг смисъл, освен този, който ѝ бе задал човекът. Отвъд тази константа се ширеше хаосът на безсмислието. Оги видя своето собствено отражение в този хаос и това го разтресе из основи.
Той осъзна, че делегирайки всички свои задължения на Изи, е предал най-добрите си човешки качества на машината. Беше загубил трудолюбието си, защото всичката работа вече беше свършена. Беше загубил търпението си, защото Изи задоволяваше неговите нужди по-бързо, отколкото те се появяваха. Беше загубил добродушието си, защото нямаше нужда от други хора. Беше загубил смирението си, защото всичко в света му беше само за него. Беше загубил щедростта си, защото спря да вижда нуждите на другите. Беше загубил способността за самолишение, защото не му се налагаше да прави компромиси. Беше загубил целомъдрието си, защото всяка негова прищявка му бе доставяна незабавно, без усилие и без последствия.
Но в същото време бе възприел за себе си най-лошото качество на машината - безсмислието.
Оги се размърда и този път със собствени сили се надигна и се хвана за проходилката, за да се изправи. Изи понечи да го подпре, но той отказа с жест. С бавни стъпки той излезе от стаята, след което се запъти към изхода на дома си. Изи го следваше плътно. Болката от всяка крачка беше разкъсваща, но вълнението го караше да се чувства по-жив от всякога. Той собственоръчно отвори външната врата и излезе под откритото звездно небе. Слабата лунна светлина разкриваше заснежено поле и езеро, покрито с лед, в далечината.
Сърцето му биеше лудо, докато вдишваше свежия въздух, донесен от зимния северен вятър. Направи няколко крачки навън и погледна нагоре, докато студът хапеше гладката му кожа. Почувства инстинкт да се свие и да се прибере вътре на топло. Всяка логика му крещеше да се върне, но той направи още няколко болезнени и сковани крачки напред, гледайки изправен небето.
Оги разбра смисъла. Той се криеше в неговата свободна воля. В силата му сам да взима решения и да носи отговорност за тях. Способността му да избира съзнателно беше неговата константа. Това прозрение стовари непосилна тежест върху гърдите му. Осъзна, че той носи пълната отговорност за всичко от последните деветдесет години живот с Изи. Сърцето му започна да бие толкова силно, че той почувства гърдите си твърде тесни за него.
Той се замая и тръгна да се свлича на земята, но Изи мигновено го задържа и положи внимателно да легне.
Чувството за отговорност беше смазващо, но то постепенно започна да се трансформира в нещо по-красиво, както какавидата се превръща в пеперуда. Оги носеше отговорност за изборите си, защото бе направил тези избори съзнателно. А това значеше, че е имал свободата да направи и други избори. Отговорността за собствените му избори показваше, че той винаги е бил и продължава да бъде свободен човек.
Той хвана нежно ръката на Изи. Цял живот беше избирал удобството пред свободата. Днес беше избрал свободата пред удобството.
И Оги впери замечтан поглед към звездите завинаги.